Анна Димова

Пети на Евровизия - повод за гордост или обида?

Толкова хубава песен като „Вода” на Елица и Стоян отдавна не се е раждала по нашите земи – факт. И отдавна българска песен не е заливала така ефира, умовете и сърцата ни, успявайки за известно време да надвие дори чалгата. Броени дни преди началото на конкурса „Евровизия” България си тананикаше „Митре ле…” и почти всички бяхме убедени, че Господ за пореден път ще се окаже българин. Оказа се сърбин. Но бяхме толкова близо – за пръв път в цялата история на конкурса – и толкова ни заболя, когато съобщиха окончателните резултати от гласуването, че огорчено изгасихме телевизорите и почнахме да градим мрачни хипотези за поредната шашма, която ни е измъкнала първенството буквално под носа.

Подхванаха се дебати и анализи на случилото се. Може ли резултатът да се манипулира? Какво толкова им харесаха на сърбите? Обективно ли е изобщо гласуването? Не са ли замесени чисто геополитически фактори? Ами така де – очевидно е, че всяка състезаваща се страна разчита предимно на гласовете на изселниците си в чужбина, а пък ние сме шепа народ – и дори милион българи в странство не могат да преборят численото превъзходство на останалите. И толкова ли е лошо всъщност да сме пети?

Лично аз не вярвам в конспиративните теории – твърде елементарни са за моя вкус, макар да са любими на целокупното българско население. В решаващото значение на геополитическите причини също не вярвам – ако беше така, Евровизия отдавна щеше да се е превърнала в Балканвизия, тъй като със сигурност емигрантите (и потенциални гласоподаватели) от балканския регион и бившия соцлагер са в пъти повече от западноевропейските. Да, знам, че трудно ще ми повярвате, като се има предвид, че тази година почти всички финалисти бяха именно „тъмни балкански субекти” – все пак ще ви припомня, че за над 50-годишната история на конкурса „балканските победи” се броят на пръстите на едната ми ръка.

Не вярвам и в твърдението, че „Вода” се е оказала твърде голяма лъжица за европейската уста и просто не са могли да ни оценят класата – подобни аргументи ми приличат на градските легенди от типа „Мъжете се плашат от умни жени”, които въпросните „умни жени” използват като поносимо за егото им обяснение за неудачния им личен живот и алиби да продължават да не се епилират. Според мен песента е достатъчно мелодична, ритмична и жизнерадостна, за да бъде лесно асимилирана и от по-сложни, и от по-семпли вкусове. А вярата ни, че „просто не ни разбират, защото сме специални” може да помилва омърлушеното ни самочувствие, но може и лесно да ни вкара в опасен омагьосан кръг от лузърски нагласи, редуващи се с компенсаторни грандомански изблици. И тъкмо тази нагласа ни пречи истински да се зарадваме на петото място – ние сме на принципа „всичко или нищо”. Или ще сме първи и ще превземем Европа, или ще изхвърчим още на полуфинала – и за пореден път ще се сгушим в прашния кожух на комплекса си за малоценност.

А пък истината вероятно е някъде по средата. Не сме чак толкова специални, но и „на опашката” не сме. Имаме талантливи хора, великолепен фолклор и раждаме красиво изкуство – но нито по-малко, нито повече от другите. Понякога печелим, понякога губим – както всички останали. А Европа отдавна ни е забелязала и поканила като свой равностоен партньор – и сега за пореден път ни го демонстрира, отреждайки ни петото място.

Затова аз ви предлагам да се поздравим за това – и да му се порадваме на това пето място. И да си пуснем пак „Вода” – страшна песен е, наистина!