|
|
|
| 09 Декември 09, 00:00
/ Автор: Анна Димова
|
| Апокалипсис без граници |
| Жената днес, декември 2009 |
|
След пет години живот в офис – на бюро, от 9 до 6, както всички порядъчни граждани – накрая стана ясно, че тая няма да я бъде. Волната ми душа се гърчеше там от самото начало и Бог ми е свидетел, че положих нечовешки усилия някак да свикна. Бях се амбицирала да стана „нормален човек”, слагайки край на бохемския си живот от младежките ми години, но просто не се получи. Беше ми зле, безсмислено и гадно. Чувствах се като заклещена в менгеме, в което креативността ми бавно агонизираше, а животът ми приличаше на безкраен, мрачен тунел от повтарящи се еднакви дни.
Накрая с гръм и трясък напуснах – въпросът вече беше на живот и смърт, понеже просто цялата се разболявах. Дори не успях да изчакам оставащите два месеца до коледните бонуси, трябваше да се махна моментално – и то не само от тази фирма, а от офисите изобщо! Нямах никаква представа какво ще правя, как ще се издържам – знаех само, че искам да живея живота си, а не просто да го изтърпявам.
На другия ден вече бях в друго измерение. Първият ден от новия ми свободен живот! Спах до обяд, разбира се, дълго и лакомо. До вечерта се мотах из къщи по пижама - Боже, какво удоволствие! Вече никога няма да ходя на работа, няма да имам шеф, няма да ставам рано, няма да търпя глупости, няма да седя затворена по 9 часа, няма повече да стъпя в офис, няма, няма, няма! Повече никой и никога няма да ме ограничава!
В следващия момент забелязах нещо странно и озадачаващо. Чувствах се безплътна и леко дезориентирана – сякаш бях загубила контурите и формата си и се носех в бездната на открития космос. Струваше ми се, че ако не беше пижамата ми, която маркираше границите на тялото ми и мястото ми в пространството, ще се превърна във въздух или ще се втечня, а после за броени минути ще се изпаря. Онова менгеме, което досега ме стискаше всеки ден, явно ми е задавало и някаква външна форма, която изведнъж изчезна. И сега трябваше сама да си създам нова форма – само че този път отвътре навън.
После еуфорията от новопридобитата ми свобода като ураган помете здравия ми разум и значителна част от спестяванията ми. Бях като отвързана, почнаха се едни партита, веселби с приятели, шляене по цял ден и прекаляване с всичко. Започнах редовно да се прибирам призори и да спя до следобед, загубих представа кой ден, месец и година сме. Сякаш цялата натрупана в офиса фрустрация се отприщи в алчно преследване на удоволствия, като компенсация за изтърпените мъки. Място не можех да си намеря от щастие, най-после съм свободна, свободна – свободна съм бе, хора!
След около месец нещата почнаха да излизат от контрол и усетих как се скапвам. Новият ми живот тип „безкраен празник” се оказа дори по-разрушителен от предишния корпоративен затвор. Взе да ме изпълва някакво усещане за безсмислие и празнота, а всичкото това прекаляване - недоспиване, препиване, препушване - взе да ме изтощава физически. Беше зима, редовно се будех малко преди да се свечери и от недостига на дневна светлина взех да губя серотонин и да се депресирам. Като капак всички спестени пари неусетно се бяха стопили, а с нещо трябваше да си плащам тока и да ям, все пак. Работата отиваше на зле.
И тогава внезапно осъзнах, че така не може да продължава. Трябваше ми граница – някой да ми каже „Стоп!”, да ме шамароса, да сложи ред, да ми даде краен срок. Да ме стегне в менгеме, да придаде форма, ритъм и смисъл на дните ми. Но нямаше вече кой – трябваше сама да си стана едновременно шеф, мениджър и надзирател, сама да си създам нови правила и закони, да се самоорганизирам, сама да се контролирам и сама да се санкционирам. Сама да си създам граници – отвътре навън. И сама да поема цялата смазваща отговорност. Нямах представа, че е толкова дяволски трудно.
Моментът беше повратен във всеки смисъл на думата, защото от това зависеше оцеляването ми. На прага дебнеше моят личен апокалипсис, готов да се стовари всеки момент като божие възмездие. Слава Богу, успях навреме да се мобилизирам и да направя необходимото, за да си дефинирам сама новата форма и да не пропадна в бездната на открития космос. В крайна сметка свободният ми живот днес е много по-стегнат и дисциплиниран от предишния – ставам в 8 всеки ден, дори през уикенда, работя много повече, дори ограниченията ми са повече, само дето сега са наложени лично от мен. С огромна изненада установих, че свободата не е възможна без граници – иначе се превръща в най-обикновен, безсмислен и деструктивен хаос.
Сигурно сте забелязали как децата минават през един период, когато се държат като малки психопати. На всичко казват „не” и „няма пък”, още преди да са чули докрай изречението, правят всевъзможни пакости и безобразия, държат се нагло и предизвикателно, превръщайки живота на родителите си в кошмар. Всъщност това е техният начин да открият и проумеят границите на света и да дефинират собственото си място в него. Да разберат какво е позволено и забранено, кое е опасно, защо пари, реже и боли, кога ще ги похвалят и кога ще им се скарат, защо не бива да пресичат на червено и да не бъркат в контакта. Как да накараш границата да се появи, ако не я провокираш? Ако в този период решите да се правите на „добър родител”, оставяйки малката напаст да ви се качи на главата, всъщност изобщо не правите услуга на детето – напротив, паникьосвате го. И то ще продължава да вилнее, докато накрая не го спрете.
Границата не е непременно и единствено рестрикция, тя е и сигурност. Подът под краката ни и таванът над главите ни също са граници, без които бихме били залутани в космическата бездна прашинки. Границата придава смисъл и съдържание, без нея нещата просто не съществуват, поне в нашия свят. Самият живот се дефинира от границите на смъртта – тя е онзи краен срок, който ни мобилизира и пришпорва – и онази вечна контратеза на живота, която го прави ценен. Нещата придобиват плътност, сгъстяват се и започват да се случват, когато осъзнаем, че нямаме време – сигурно сте забелязали как с дни се мотаете и отлагате задачите си и едва когато ви притиснат срокове, в последния момент се юрвате да свършите работата. Точно както и аз в момента пиша този текст ден преди срока за предаване, въпреки че имах цяла седмица време, което безгрижно пропилях.
Светът трескаво се глобализира, което значи разпад на граници - поголовно и на всички нива: политически, социални, семейни, лични. Мобилните технологии смениха представата ни за комуникация, а интернет превърна света в „глобално село”, в което достъпът до всеки и всичко е неограничен и мигновен. Тоталитарният режим рухна, църквата се дискредитира, вече нямаме страх нито от Бог, нито от закон, нито вътрешен ориентир за границите на позволеното. Започнаха демографски сривове, бракът загуби авторитета и статута си на „основна клетка на обществото” – дори законодателството вече признава и отразява тази промяна. От тайнство и съкровена интимност сексът постепенно се превърна в най-обикновен продукт на консумация – все по-евтин, достъпен и лишен от стойност. Всички външни граници падат една по една, а ние не можем да си създадем вътрешни.
В крайна сметка днешният цивилизован човек е объркан, преситен, отегчен и не знае какво да прави с цялата тази безгранична свобода, за която толкова се е борил. Ставаме все по-всесилни, все по-арогантни и цинични, губим респект и срам, разрушавайки собствените си фундаменти и опори. И като че ли заплахата от предстоящ апокалипсис остава единствената граница, която може да ни спаси от вътрешен разпад, да ни подсети, че нямаме време, да ни пришпори, да ни постави условия, да ни заплаши с възмездие и да придаде някакъв смисъл на съществуването ни. Страхът от свършека на света е гласът на собствената ни гузна съвест и дълбокото усещане, че сме прекрачили всяка граница. Това е ужасеният писък на детето, което безобразничи и прекалява, а няма кой да го плесне през ръцете и да му посочи границата. Това е името на дълбоката ни екзистенциална криза и сподавената носталгия по онази безвъзвратно загубена здрава десница на някогашния рестриктивен, но стабилен ред. Това е апокалипсисът вътре в нас, който ни е нужен, за да ни шамароса, да сложи ред, да ни даде краен срок. Да ни стегне в менгеме, да придаде форма, ритъм и смисъл на дните ни.
Глобалното затопляне и световната финансова криза също са родени от модерността Франкенщайновци, заченати от прекаляването, оплодени от хаоса и акуширани от дълбокото безсмислие на безконтролната и самоцелна консумация. Но те като че ли се оказват твърде абстрактна, рехава и нестабилна граница – първото е доста мъгляво като идея, а второто звучи като нещо временно и преодолимо. Нужно ни е нещо по-императивно, по-фатално, по-стряскащо и по-неумолимо – и по-конкретно. Като един наближаващ апокалипсис например, от който ни делят само някакви си две години. При това предсказан не от кого да е, а от древна цивилизация, която ние собственоръчно сме затрили – справедливо е поне с един свършек на света да ни сплашат, нали?
А апокалипсис няма да има, разбира се.
Само дето не зная това дали е добра новина.
- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -
ноември 2009
|
|
Анна Димова 
