През последните години се появиха едни странни моди, свързани с книги и четене - всевъзможни групи, инициативи, четене в парка, верижни статуси тип "моите 10 любими книги", "Голямото четене", остроумни слогани, призоваващи към повече четене („Нямада спя с теб, ако не четеш книги”), конкурси, игри и тонове селфита с книги. Тук-там има дори и смислени идеи - например размяна или дарения на книги.

Като цяло обаче в мен се натрупа едно тягостно усещане. В моята представа четенето някак се подразбира - и няма кой знае какво да се говори за него. Разбира се, нямам предвид споделяне на впечатления, ревюта и препоръка на книги - това също се подразбира. Но има нещо отчаяно в това за четене да се говори като за СЪБИТИЕ. Все едно да се хвалиш, че си си измил зъбите. Събитие, с което почваш да се украсяваш, нещо което става по-важно от самото четене - ето я пак подмяната на местата на нещата. Четенето като мода, декор, като шоу, като мярка за социален статус, вече няма значение какво четеш - дори манекенките размахват томчета на Пауло Куелю и тутакси си заработват място в редиците на "красивите четящи" (извинете, г-н Господинов, знам, че когато казахте, че четящият човек е красив, имахте предвид нещо съвсем друго - виждате ли как се изкелифещват нещата). От интимно преживяване четенето се превърна в спектакъл - няма нужда даже да четеш, важното е да те видят с книга.

И ето ни вече на следващия етап - ПИСАНЕТО като шоу. „Ръкописът” - рафинираната и "интелигентска" версия на "България търси талант". Как точно се прави шоу с писане, умът ми не го побира, не ми достига въображение - тепърва предстои да разберем. Вероятно ще се оценява красотата на позата по време на писане, както и 10-степенна скала, по която ще се мери дали речниковият запас на пишман-графомана надхвърля 5000 думи. А може би ще се следи и за лицевата експресия, посредством която пишещият успява да изобрази вглъбеност, съсредоточеност и дълбочина на мисълта? Пак ли ще гласуваме с есемеси? Елиминации ще има ли?

Не знам. Сигурно остарявам, сигурно съм старомодна и не съм адекватна на "новите предизвикателства" и моди. Винаги съм си представяла писателите като едни самотни, трескави хора, затворени в кабинетите си, където никой не влиза, за да не ги безпокои, разкъсани от собствения си талант, пишат по цели нощи, пишат, пишат, пишат, защото просто имат нещо много важно за казване и не могат да не пишат. Като таен, интимен, деликатен и драматичен процес си го представям писането. Говоря за големите писатели, разбира се - класиците. Новите поколения писатели явно ще ги гледаме по телевизора.

Отплеснах се и не успях да сложа акцента там, където исках. Стъписва ме това либерализиране, релативизиране и в крайна сметка нивелиране на всичко, свързано с четене и писане. Пояснявам. Слоганът "Освободи писателя в себе си" внушава, че ВСЕКИ може да стане писател. А пък аз съм консервативно и инатливо убедена, че НЕ МОЖЕ всеки да е писател.

Преди имаше една естествена йерархия и ред в нещата. За да си писател, трябва да си наистина ужасно талантлив. Ужасно талантливите са единици, те пишат неща, които всички останали четат. Това е естественият ред. Сега, за да станеш "писател", е достатъчно да имаш компютър и определено количество амбиция и наглост. И евентуално пари/връзки, за да те лансират където трябва.

Преди, дори за да те покажат по телевизора, трябваше да имаш някакви заслуги - да си по-умен, по-компетентен, да си някакъв пример. "Народът" си знаеше мястото на дивана пред телевизора, а не пред камерите. Сега "народът" нахлу вътре в телевизора и единственият критерий да те покажат там, е да си достатъчно нахален, нарцистичен и безсрамен.

Ето тези неща ме тревожат. Напълно ми е ясно, че не мога да направя нищо, освен от време на време кротко да промрънкам. Всички тези процеси си имат своята предистория, логика, вътрешни механизми и са практически неизбежни. И това ми е ясно. Но ми е важно лично за себе си да знам какво се случва и къде във всичкото това се намирам аз. Това е.