Искам да ви разкажа за смъртта в моя живот.

Откакто се помня, я усещам винаги и навсякъде. Съвсем дискретно и ненатрапчиво. Толкова съм свикнала с това усещане, че дори не мога да го отделя от себе си и да го разпозная като нещо отделно. Целият ми живот е белязан от смъртта. Понякога невидимо и дискретно, почти незабележимо, а друг път – драстично. Но винаги е около мен и в мен.

Първите ми спомени за смъртта са от съвсем малка – може би 3-4 годишна. Тогава понякога сънувах, че умирам. Не знам откъде изобщо знаех за умирането, но бях наясно, че именно това се случва в съня ми. Най-яркият сън, който помня, беше как ме изяжда тигър – виждах как ме разкъсва и поглъща… Доста натуралистична беше сцената, но не изпитвах страх – просто безучастно наблюдавах. Единственото, което изпитвах, беше някакво особено вълнение – защото усещах, че това е нещо голямо и важно.

Смъртта присъстваше дори в игрите ми. Помня едно лято, докато гостувах на баба и дядо, как с другите деца намерихме една мъртва змия. Аз реших, че е редно да я погребем. Баба често ме водеше на погребения и аз бях попила всеки детайл от ритуала. И знаех в невероятни подробности какво се прави. Отмъкнах от къщи една празна кутия за ковчег, шише от лимонада и няколко курабийки (бях забелязала, че възрастните ги раздават за помен). Намерихме две дъски, от които момчетата сковаха кръст. Изкопахме мъничък гроб, а аз (като главен организатор на събитието и погребален агент) положих вътре “ковчега”. После я заровихме, забихме кръста в земята и украсихме гроба с малки камъчета. В шишето от лимонада натопих няколко маргаритки, които оставих до кръста. Накрая лично я оплаках, както бях виждала, че правят жените над гробовете. Сигурно отстрани е било адски смешно как 6-годишно хлапе жално нарежда “къде отива-а-аш, на кого ма оставя-а-аш, потъна в земята черната-а-а” – точно като бабите. За финал изядохме курабийките.

За съжаление змийското погребение свърши доста безславно – една баба ни беше видяла и, неясно защо, реши, че правим нещо изключително зловещо. Та ни погна и изгони, а след това разтури гроба и изхвърли змията в дола. По-късно моята баба също ме погна – беше убедена, че аз стоя в дъното на всичко (както си и беше). Така и не разбрах защо тогава реагираха така възрастните, но паниката им се запечата в паметта ми. Долу-горе тогава стигнах до извода, че смъртта е нещо страшно.

На следващата година почина другата ми баба – така се случи, че аз я намерих паднала до прага на терасата. Беше получила инсулт и всъщност умря седмица по-късно. Помня как тогава въздухът миришеше на смърт – не може да се опише тази миризма, но я разпознах мигновено. Мисля, че още нямах ясна идея какво точно е смъртта, но за пръв път изпитах усещането за нещо огромно, тежко и тъмно, над което нямаш контрол. Което някак се сгромолясва върху живота и го смачква. Тогава разбрах и колко бързо става това.

Когато баба умря, помня думите, с които мама ми го съобщи –“Баба си отиде”, каза. Това си остана едно от най-разтърсващите ми преживявания – нещо трепна в мен, изтръпнах. Както когато си спомниш нещо забравено, но дълбоко попило в теб. Думата “отиде си” завинаги се вряза в мен – като доказателство, че всъщност хората не изчезват, а просто се е преместват от едно място на друго. Все едно стават невидими. Тогава си представих смъртта като тъмна и дълбока хралупа, мека, кадифена и топла, в която човек пропада, сякаш минава през тунел. И отива някъде – никой не знае къде точно… Но продължава да го има…

После започнах да сънувам баба. Винаги ме посрещаше в някакво топло и уютно място, като подземие – подобно на онази кадифена хралупа, която си представях. Говорехме си дълго, тя ми казваше някакви неща, които ме молеше после да предам на мама и татко. Когато се събудех, най-прилежно им “докладвах” какво е казала баба…

Смъртта продължи да ме следва през цялото ми юношество. Измряха над 10 мои приятели – по различни начини и причини. Първата ми ученическа любов беше първата ми осъзната и най-тежка загуба. Блъсна го кола – умря след 10 дни в болницата без да дойде в съзнание. Тогава за пръв път смъртта ме изплаши. Когато разбрах, имах усещането, че някой издърпа земята под мен – че губя равновесие, пропадам някъде. Че аз самата умирам. Даже не заплаках, толкова вледеняващо беше. Тогава проумях смъртта като заплаха - като нещо толкова страшно, че няма дори човешки думи, за да се опише. Нещо, което те унищожава, асимилира, поглъща, помита, заличава. И теб просто вече те няма. Чак тогава разбрах защо хората толкова се страхуват от нея.

Малко по-късно се случи да се разболея така, че смъртта да се приближи и до мен самата и да поседи край леглото ми. Аз дори не знаех това – разбрах го по-късно, след като вече бях вън от опасност. Помня как ме смая тази мисъл. Изглежда, че животът до такава степен изпълва до пръсване човешките същества – всяка тяхна клетка и дъх – че мисълта как ние самите можем да умрем, е абсолютно невъзможна за смилане. Сякаш се опира в някакъв ръб на съзнанието, спира до там и не може да пробие нататък. Ние всички сме безсмъртни – точка!

През всички следващи години, та до ден днешен, никога не ме е напускало това усещане за смъртта. Усещането за тази толкова тънка като паяжина граница между живота и смъртта, между “тук” и “там”… Колко крехки са нишките, които свързват душата с материята… Сигурно затова така ме е страх от медитацията – защото ми се струва, че мога страшно лесно да се измъкна от тялото си и да се загубя някъде из небето… И ме изумява как е възможно толкова жизнено, великолепно чудо като човешкото тяло, да е всъщност толкова крехко и временно обиталище на … на какво всъщност?

Когато се случи мой приятел да загуби близък, често се вкопчва в мен. Затова много пъти се е налагало да съпровождам хората по време на срещата им със смъртта. Сякаш инстинктивно усещат, че имам по-“близки взаимоотношения” с нея и вероятно мога я да понеса по-големи количества. Понякога се чувствам на някаква граница между двата свята и ми се струва, че с едно съвсем леко движение мога да премина “нататък”… Само не знам дали със същата лекота мога да се върна. Всъщност знам, че не мога. Необратимостта на смъртта ме изпълва със страхопочитание и респект. Затова внимавам с нея. Опитвам се хем да живея с нея, защото не знам как да я накарам да се отдалечи... Хем да се приплъзваме една край друга - деликатно и леко, без да я дразня и предизвиквам. Сякаш не я забелязвам. Но винаги я забелязвам.

За мен усещането за смърт е почти неразличимо от усещането за живот. Всеки път, когато усещам как животът ме изпълва - топлината на ръцете ми, пулсът на сърцето ми, спящата до мен котка, дъждът навън, собственото ми дишане - винаги имам чувството, че в същия миг смъртта наднича някъде зад рамото ми. Никога не мога да я видя фронтално, но я улавям с периферното си зрение. Винаги отдясно – не знам защо… Тя е сянката ми, която ме следва навсякъде. Където съм аз, там е и тя.

Тя ме следва и в картините, които фантазията ми рисува постоянно. Понякога ме обзема някакъв суеверен страх, че мисълта може да се материализира – като да направя неволно магия. И ги дебна тези картини и мигновено ги “трия” в ума си като с гума. С едни такива бързи, нервни движения - следвам всеки щрих, за да не му позволя да се превърне в контур. Примерно когато пътувам с кола, понякога си представям как катастрофирам. Или когато се къпя, за части от секундата си представям как бойлерът гръмва и ме убива на място. Или как става земетресение. Когато по време на гръмотевична буря – как поредната мълния ме уцелва и ме превръща във въглен. Сега, когато току-що написах това, се стреснах, защото за пръв път си позволявам да довърша докрай контурите на представата. И ми се иска веднага да изтрия изреченията, за да не им позволя да се превърнат в пророчество и да се сбъднат. Но няма да ги изтрия и ще ги оставя да ги прочетете – защото са истина и са част от мен.

Понякога, малко преди да заспя, си представям как умирам. Има нещо хипнотизиращо в тази представа – хем ме плаши, хем ме издърпва от здравия, инстинктивен, туптящ страх, който се опитва да ме върне обратно и да ме опази. Случвало ми се е почти физически да усетя какво точно е да станеш студен, да спреш да дишаш, сърцето ти да спре да бие… Или да наблюдаваш пръстите на краката си и да си представиш, че са мъртви. Винаги идва един предел, когато животът все пак надвива и почти изкрещява “Стига!” – и ме връща обратно в топлите си, дишащи обятия… Тогава се сгушвам в завивките, вдишвам аромата им, попивам допира на материята, усещам как косата ми е посипана по възглавницата, заслушвам се в тиктакането на часовника – всички онези малки знаци на Живота. Поемам дълбоко въздух и се наслаждавам – толкова е хубаво просто да дишаш. Усещането, че току-що съм се приближила до смъртта, повдигнала съм мъничко крайчето на онази плътна, черна, кадифена завеса, отвъд която не знам какво има… Но съм се върнала. Животът е победил.

Не знам защо го правя – сигурно несъзнателно се подготвям. Нещо като суха тренировка за оня момент, когато ще мина отвъд и повече няма да се върна. Или се опитвам по този начин да я контролирам, да я подчиня, да се уверя, че все пак нещо зависи от мен. Да си поиграя, имайки едно наум, че е наужким – следователно е безопасно.

Когато се събудя сутринта, Животът отново е залял всичко. Нищо по-възторжено няма от огнения блясък на новороденото слънце, щастливото мяукане на котката, рошавата ми коса, топлата вода, стичаща се по тялото ми, ароматът на кафе и мляко… Всяка сутрин, когато вдишвам новия ден, Животът започва отначало. И е толкова красив, че понякога ми се доплаква от щастие и благодарност, че мога отново да го преживея…

И въпреки това – дори тогава – усещам и смъртта. Някак кротко и търпеливо чака. Някъде встрани и вдясно, като деликатно, прохладно присъствие. Не ми пречи, за никъде не бърза… Изглежда дори приветлива. Тя е като контур на живота – без нея той не би имал нито форма, нито навярно и смисъл. Поне аз така си мисля. Сигурно имам нужда да вярвам в това.