8.00

Сънувам небивалици - мен друго не ме бива да сънувам. Веднага ги забравям, но някакво усещане за бледа и хлъзгава тревога е полепнало по мен. Студено ми е. Пак съм заспала на дивана пред телевизора. Котката спи върху мен и е затоплила приятно корема ми, но всичко останало ми е изтръпнало и замръзнало. Телевизорът работи - върви някакъв сутрешен информационен блок. Усилвам звука, за да чуя хороскопа си за деня. Зодията ми е от последните и докато дочакам прогнозата, задрямвам отново. Когато се събуждам, вече е започнала емисия новини. Сменям канала, защото не ми се слушат гадости и неохотно се затътрям към банята.

8.10

Снощи пак съм забравила да изтрия туша за мигли. Тъмните кръгове около очите ми придават драматичен и леко упадъчен вид. Докато водата се стича по тялото ми, се чудя дали изключих бойлера. Водопроводчикът каза да го изключвам винаги - ако станело късо докато се къпя, бойлерът щял да ме убие на място. Случвало се веднъж на милион, но се случвало все пак. Докато се опитвам да пресметна възможността да стана точно този милионен случай, съм вече готова. Поглеждам все пак. Не съм го изключила.

8.20

Правя си кафе и храня котката. Тя се върти около мен, гали се в крака ми и така се вълнува, че връхчето на опашката й потреперва. Знам, че е вредно да се пие кафе на гладно и особено да се пуши, обаче сутрин нямам никакъв апетит. Миналата Коледа мама ме помоли да се закълна, че никога няма да излизам незакусила. Аз лекомислено обещах, защото живея сама и прецених, че никой не може да провери дали съм закусила. И все пак, докато отпивам кафе и паля първата си цигара, се чувствам леко гузна.

8.30

Проверявам си имейла. Имам няколко нови писма - нито едно не е от него. Вярно, че е по-лесно да се чуем по телефона, но нищо нямаше да му стане да драсне някой ред - ей така, да ме стопли. Леко се вкисвам и изтривам писмата без да отговоря на нито едно.

8. 45

Обичайната сутрешна истерия "нямам какво да облека". След час съм на интервю за работа. На рамото си имам татуировка-лепенка - някакъв неясен магически символ. След кратък размисъл решавам, че е по-разумно да я изтрия. Все пак бъдещият ми работодател може да е с по-консервативни разбирания. Имам чувството, че този панталон ме прави малко дебела. Карираният гащеризон ми стои добре, но с него приличам на тийнейджърка - а ми се иска да вдъхвам малко респект. Синята рокля е супер, но е твърде романтична, не върви. Дънките ми са за пране. Зеленият комбат не е лош избор, но е целият в брокат от последното електронно парти. Мисля, че полудявам. Накрая обличам първото, което ми попада. Важното е да съм спокойна. Не съм.

9.00

В тролея потъвам в тежки размишления относно хигиената на българина. От седящия до мен мъж се носи зловоние, което може от сто метра да умъртви бизон. От другата ми страна се полюлява момиче на средношколска възраст, от което ме лъхва на наливно Армани. Двете миризми някак си се смесват, а към тях залепва мирисът на бензин, прах и още нещо, което не мога да определя. Почва да ми се гади - може би наистина трябваше да закуся. Слизам на следващата спирка и продължавам пеш.

9.15

Подранила съм. Докато чакам да стане време, си купувам вестник. Прочитам първо неговия хороскоп - денят бил подходящ за позитивни промени. А дано. Мен ме съветват да не пътувам днес и да проявявам разбиране към любимия човек. Как се проявява разбиране към някой, който не иска да бъде разбран?… На интервюто ще казвам истината и ще гледам интервюиращия право в очите. Така се вдъхвало доверие и шансовете се увеличавали. Време е да влизам.

9.30

Чукам внимателно на вратата. Отваря ми преждевременно състарено момиче с угрижен вид. Моли ме да изчакам. След малко ме кани да вляза. Шефът го нямало, та се налагало тя да проведе интервюто. Казва, че фирмата е просперираща и търси хора, които искат да се развиват и да дадат всичко от себе си. Понякога се налагало да се остава до късно - работата преди всичко. Гледа ме изпитателно, сякаш преценява колко точно съм готова да дам от себе си. Пита защо съм напуснала предишната си работа. Отговарям уклончиво, както само аз умея. Чете автобиографията ми. Има вид на лекар, който се кани да съобщи лоша диагноза и още с горчивината в погледа си изкарва акъла на пациента. Бас ловя, че си пада по шефа, затова се държи кофти с жените, та да ги откаже още в началото. Щели да ми се обадят, като приключели интервютата. И двете знаем, че няма да ми се обадят. Майната им.

10.00

Докато се чудя накъде да тръгна, иззвънява мобилният ми. Изтръпвам. Може би най-после е решил да си признае, че му липсвам. И аз ще му кажа, че ми липсва. Ще му разкажа за интервюто, за да не си личи, че се вълнувам. Докато обмислям репликите си, все пак поглеждам кой звъни. Не е той. Една приятелка. Предлага да обядваме заедно. Приемам. Но ми е криво. Мярвам отражението си в една витрина и забелязвам, че ми личи.

10.30

Решавам да убия времето до обеда като изпия едно капучино и си дочета вестника. Докато ме забележи, сервитьорката дълго разчиства съседните празни маси - близо половин час. Стигам до логичния извод, че днес всички са против мен. Зяпам минувачите и се опитвам да отгатна кои от тях отиват на интервю за работа. Кои са слезли от тролея скоро. Кои обичат някого...

12.00

Приятелката ми вече ме чака в пицарията. Усмихва се малко пресилено. Изглежда съсипана. Проблеми с гаджето й - напоследък се отдръпнал. Уплашил се някак - от нея, от себе си. Не бил готов за сериозна връзка. Казала му, че и тя не е готова, но той не вярвал. Иначе са заедно отдавна и са страхотна двойка. Чопли пицата си и брадичката й потреперва. Несръчно пробвам да я развеселя, като й разказвам виц. Погледът й ме кара моментално да млъкна. Не знам какво да й кажа. Искам да я утеша, но не знам как. А пък я разбирам. Боже, колко добре я разбирам само…

14.00

Опитът ми да успокоя приятелката ми претърпява пълен провал. Предлагам да се напием посред бял ден. Не иска. Пробвам да я заинтригувам с идеята да идем на мъжки стриптийз, да пъхаме петолевки в слиповете на стриптийзьорите и да ги щипем по задниците. Това пък било простотия. Накрая я каня да се поразходим из магазините - изпитано средство. Не, щяла да се прибира. По-късно ще се чуем.

14.10

Пред една витрина съзирам най-изчанчените обувки, които съм виждала. От възторг ми спира дъхът. Тип платформи, приличат на огромни бели луноходи. Ако мама ме види с тях, ще се отрече от мен. А и тези пари са ми за телефона – ами ако точно тези дни той реши да звънне? Усещам обаче, че без тези обувки животът ми оттук нататък губи смисъла си. След жестока, но кратка вътрешна борба, излизам от магазина с новите обувки. Приличам на извънземно. Ако ги види, той ще каже, че съм откачена. Голяма работа – казвал ми го е сто пъти. Щастлива съм. Бях чела, че жените си лекували стреса с шопинг. Има нещо такова.

 14.30

 В едно тайно джобче откривам забутана петдесетачка - значи и телефона ще си платя. И той ще може да ми се обади. Новите обувки малко ми убиват – винаги е така с нови обувки, трай моме за хубост. Докато стигна до пощата, вече накуцвам, но животът е хубав - обувките ми са истинско бижу, а сметките ми са платени.

15.00

Отдавна се каня да си купя книга за здравословното хранене. Не съм убедена, че ще я прочета, но мисълта да имам такава книга ме кара да се чувствам здрав и духовно израснал индивид. Пък и ще се издокарам пред мама. Току-виж съм се научила и да готвя. В книгата, която прелиствам, има и рецепти. Парижка салата с аспержи. Аспержите бяха някакъв подобен на лук зеленчук, ако не се лъжа? Книгата е дебела и респектираща. Скъпичка е, но долу-горе толкова струват няколкото милки със сметана, които иначе бих изяла през следващите дни. Купувам я. Никакъв шоколад повече. От днес съм нов човек.

15.30

Новите обувки са ми направили пришка и вече едвам ходя. В таксито си мисля за преходността на нещата в човешкия живот. Сещам се, че си бях обещала да тръгна на фитнес. Явно няма да е днес. Искам да съм вкъщи, да съм боса и да не правя нищо. Това, че съм безработна, ме депресира, но една приятелка беше така над половин година, а на мен ми е едва втори месец - значи нищо не е загубено. Дали е възможно да намеря съобщение от него на телефонния секретар?

15.45

Докато отключвам, чувам как котката радостно и гръмогласно мяука, посрещайки ме. Хубаво е някой да те обича и чака, дори той да е котка. Имам пет нови съобщения и нито едно не е от него. Събувам новите обувки и мрачно се взирам в огромната пришка на петата ми. След време сигурно ще свикна, но засега ще си ходя със старите обувки. Неусетно задрямвам на дивана. Явно емоциите ми дойдоха в повече днес.

16.30

Събужда ме телефонът. Баща ми. Да ме чуе как съм. Добре съм - как да съм. Пита ме имам ли хляб. Имам. Толкова се трогвам, че го е грижа за мене, че ми се доплаква.

16.40

Наливам си диетична кола и се концентрирам върху новата книга. Пише, че не бива да се яде след 8 вечерта - а аз тъкмо тогава огладнявам. Цялата работа била в това да не смесвам въглехидрати с белтъчини - тоест да се лиша от любимия ми сандвич с шунка и горчица. Да бе, да. Докато чета, ми застъргва на стомаха. Режа си филия хляб, наблюдавам с едно око шунката и водя вътрешна борба. Накрая си намазвам филийката със зехтин. Не ми е много вкусно, но се чувствам духовно пречистена и здравословно живееща. Защо не може сега мама да ме види...

17.00

Звъня на приятелката ми да я чуя как е. Плаче. Подновявам поканата за мъжки стриптийз - разплаква се още по-силно. Одеве й предложил в прав текст да не се виждат повече. Обичал я много, но искал първо да си стъпи на краката и тогава да мисли за обвързване. Аз също се просълзявам. Мълча, а тя подсмърча. Каня я у нас да си сготвим нещо здравословно. Съгласява се.

17.30

Записала съм си на листче, че трябва да купя нискомаслено мляко, диетичен хляб, минерална вода, замразен грах, царевица и пилешки гърди. На излизане от супера забелязвам, че в торбите нося огромен пакет чипс, две бутилки вино, майонеза, шунка, бял и ужасно калоричен хляб (ами беше още топъл – как да купя оня сух, диетичен боклук!) и милка със сметана. Добре де, човек не може да се промени за един ден. Ще запазя листчето и другия път ще купя каквото трябва. Докато се прибирам, имам чувството, че всички ме гледат в торбите и ми се смеят на издънката. Сещам се, че имам картофи - значи все пак можем да си сготвим нещо здравословно.

18.00

Малко е поразхвърляно - да взема да поразтребя, докато я чакам. Не мога да повярвам, че тази камара фасове е цялата от мен. Отдавна се каня да спра цигарите, но ме е страх да не надебелея - иначе воля имам. Пускам телевизора - тъкмо почва кулинарно предаване. Водещият се опитва да ме вкара в грях с кюфтенца по панагюрски с пържен патладжан. Горкият дори не подозира, че се каня да го саботирам с новите си здравословни навици. Обаче пак ми стърже на стомаха. Дали да не хапна малко чипс? Какво толкова, нали се прави от картофи.

18.30

Приятелката ми пристига. Носът й е червен. Отварям двете бутилки вино и й подавам едната. Търся картофите - бяха в едно пликче. Накрая ги намирам в шкафа при тенджерите - едва сега разбирам откъде е идвала тази ужасна миризма на разложен труп. Не знаех, че картофите се развалят и вонят така. Вече знам. Поръчвам пица по телефона и си обещавам да е за последен път.

19.30

Показвам на приятелката ми една книга - "Мъжете, които не умеят да обичат". Знам, че към подобни американски бози не бива дори да поглеждам, но това заглавие ме беше жегнало. И двете подозираме, че нашите любими са точно от тези мъже. Четем на глас абзаци от книгата и неусетно потъваме в тежка философска беседа за екзистенциалната криза на нашето поколение. Ами да -  и мъжете се нуждаят от любов като нас, но по-трудно се адаптират към предизвикателствата на новия век. От време на време тя отново се разплаква, а аз се чудя дали все пак утре да не му звънна. Някой трябва пръв да спре да се инати. Пък и от едно обаждане нищо не следва. Какво толкова. Ще му кажа, че напълно разбирам духовната криза на днешния млад мъж. Не, ще му кажа, че е типичен мъж, който не умее да обича - даже ще му цитирам книгата. Не, нищо няма да му казвам. Виното май хвана.

22.00

Просната съм на дивана и гледам някакъв сериал. Тя му удря шамар, разревава се и изкрещява "Върви по дяволите, Хулио!". Приятелката ми спи в скута ми. На масичката се е образувала купчинка от кутии от пица, празни бутилки и два пълни пепелника. Усещам нещо топло до бедрото си. Котката спи на кълбо и тихо проскимтява насън. Мустачките й помръдват. Явно сънува нещо. Какво ли може да сънува една котка?

23.00

Опитвам се лекичко да отместя приятелката ми, без да я събудя. Тя обаче се размърдва и пита колко е часът. Трябвало да се прибира, за да нахрани кучето. Поръчвам й такси. На вратата се прегръщаме и си прошепваме, че всичко ще се оправи. Не е ясно какво точно трябва да се оправя. Важното е, че се разбираме. Не знам какво щях да правя без нея.

23.30

Май прекалих с виното. Докато повръщам част от пицата, забелязвам, че котката любопитно ме наблюдава. Кой знае защо ми става неудобно. Изгонвам я и се заключвам, за да си повърна необезпокоявана.

23.45

Не искам пак да спя на дивана, но нямам сили да се довлека до спалнята. Пък и там се чувствам изолирана и сама. В хола е по-уютно - котката е наблизо и телевизорът създава усещане за човешко присъствие. Защо хората бягат един от друг, когато се обичат? В оная книга пишеше, че било от нарастващата алиенация - една от язвите на човечеството днес. Мама ме заплашваше, че ще пипна язва на дванадесетопръстника, ако продължа да карам на сандвичи. Добре де, купих си книга - не е зле като за начало. Утре ще потърся аспержи на пазара.

00.00

Унасям се. Няма да ходя в спалнята, тук ще си остана. В просъница се сещам за онова момиче днес на интервюто и ми става съвестно, че я мразех толкова. Залива ме някаква човешка топлота, чак се разсънвам. Тя сигурно също е будна в момента и е самичка. Не биваше да поръчвам гадната пица. Още ми се повдига. От утре почвам да закусвам с овесени ядки. Мама няма да ме познае.

00.30

Наистина заспивам. Котката грациозно е подвила лапички върху корема ми. Примижава доволно и тихичко мърка. Бях чела, че домашните любимци намалявали риска от сърдечно-съдови заболявания. Е, аз съм млада още, ама друго си е да знам, че няма да умра от инфаркт. За миг се замислям как ли би реагирал той, ако неочаквано умра? Стига глупости. Не бива да умирам сега - иначе как ще си намеря работа? Пък и кой ще се грижи за котката?

Толкова я обичам. Дали и тя ме обича? Сигурно ме обича. Какво като е котка…