Здравей.

Не те познавам. И ти не ме познаваш.

Пътищата ни рядко се пресичат. По ред причини. Една от тях е, че местата, където можеш да ме срещнеш, често не са достъпни за теб. Съвсем наскоро чух, че вече имало специален градски транспорт, който е приспособен и за хора с увреждания – но това едва ли е станало масова практика, щом нито веднъж не те видях да пътуваш в автобуса с мен. Не знам как минава един твой ден. Не знам къде си в момента, как живееш, за какво мислиш. Нищо не знам за теб. Ти за мен – може би малко повече, но не твърде много.

Да, не се познаваме. Можем само да фантазираме един за друг. Лично аз обаче си признавам, че избягвам да го правя. Всъщност истината е, че избягвам изобщо да мисля за теб. Не се сърди, че го казвам. Откровена съм с теб, защото искам някога и някъде да се срещнем, без да се напрягаме взаимно. И знам, че единственият път към тази среща е преди това да си кажем истината. Затова сега аз ще ти кажа моята. И ще се радвам много, ако ми отговориш.

Дълго аз въобще не подозирах в колко различни светове се движим. За първи път го прозрях преди време, когато случайно те срещнах в един офис. Ти седеше до едно бюро и в началото дори не забелязах количката ти. Беше млад, симпатичен и умен и се заговорихме – кой къде и какво е учил, с какво се занимаваме и прочие. Аз ти разказах за университета, който съм завършила. "О, аз много го харесвам този университет и много исках да уча в него", каза ти. "Тогава защо не си кандидатствал", учудих се аз. "Защото има много стълби", простичко отговори ти.

В първия миг си помислих, че се шегуваш – и тъкмо смехът ми да избухне, когато най-после видях количката ти… и разбрах. Не знам дали можеш да си представиш колко зле се почувствах. Обзе ме срам – заради това, че щях да се засмея. Обзе ме съчувствие и милост към теб… както и тревога, че ако разбереш, ще се почувстваш унизен. Обзе ме страх – от откритието, че за теб едни нищо и никакви стълби могат да бъдат непреодолимо препятствие, което едва ли не предопределя съдбата ти...

После продължихме да си говорим, все едно, че нищо не се е случило. Но и двамата знаехме, че се случи. Количката ти някак натрапливо застана между нас, превръщайки се в невидима преграда. Предполагам, че и двамата отбягваме да надничаме в света на другия – всеки по неговата си причина. Моят свят те напряга, защото ти напомня за това, което си загубил. Твоят свят ме плаши, защо ми напомня за собствената ми уязвимост.

Когато те видя, започват да ме измъчват трескави въпроси. Какво всъщност ти се е случило? Защо си в количка? Злополука или вродена аномалия? Откога си така? Има ли шанс да се излекуваш? Как се чувстваш – нещастен, изолиран, самотен? Най-простичко би било просто да те попитам. Но не смея. И е ужасно – хем като премълчавам, е лъжа, а ако не премълча обаче – какво ще стане? Не знам как се говори за тези неща. Не знам как би реагирал ти. Страхувам се да не разчопля раната ти с въпросите си. Да не те нараня. И да не нараня себе си. Да не се почувствам виновна и лоша.

И се страхувам от отговора. Страхувам се от ужасяващото "това може да се случи всекиму". Знам, че е така, но не искам да го приема. Не е справедливо просто! Иска ми се да вярвам, че светът около мен е сигурно, спокойно, предвидимо и защитено място. А ти ми пречиш, нарушаваш спокойствието ми, убиваш вярата ми, отваряш очите ми – и ме принуждаваш да порастна, изправяйки ме пред истината.

Затова те отбягвам. Защото се плаша от теб. Страхувам се от болката, която би избухнала, когато се докоснем, от инвалидността и нейната необратимост, от безпомощността и самотата. Представям си, че някога и ти си бил като мен – вървял си, тичал си, танцувал си. Знам, че злополуките се случват внезапно и бързо. И знам, че и аз мога да стана като теб. Тази мисъл ми е непоносима. Затова предпочитам да не те виждам въобще. Да се правя, че те няма. Знам, че се държа като щраус, заровил глава в пясъка на безсилието си. Но така ми е по-лесно.

И все пак теб те има. Мисля си за самотата ти, за ограниченията ти… мисля си какво ли си мислиш ти за мен – с моите два здрави крака, със свободата ми да бъда там, където искам и с когото поискам… със страха ми от теб? Дали взаимно се страхуваме един от друг? И не е ли време да се срещнем? Поне за мен това време дойде. Ще продължа да се страхувам – но не искам повече да се крия от страха си. От живота – такъв, какъвто е. От истината – че те има… и че не е честно да се страхувам от теб.

Не знам дали можеш да ме разбереш...и да ми простиш. Не мога да се преборя с чувствата си – мога единствено да събера цялата си смелост и да ги споделя с теб. И много ми се иска това да не те отблъсне от мен, а да ни сближи. Искам да знам повече за теб. Да ти разказвам за себе си. Да изричаме истинските думи, дори и рискувайки да ни заболи мъничко. Защото докато ги премълчаваме, ще ни боли много повече – и теб, и мен. Ти ще седиш на твоята количка – там някъде, обвит в самотата и мълчанието си. А аз ще крача нервно по улиците на привидното си спокойствие, внимавайки да не те срещна. И всеки път, когато все пак пътищата ни се пресичат, между нас ще застава онова невидимо, призрачно присъствие на количката ти... мисля си, че можем да го разтопим и преодолеем само, когато заговорим за нея.

Това е.

Все някога трябваше да ти го кажа.

Анна Димова

6 януари 2002