Това, което ще разкажа, е страшно, грозно и болезнено. 

Моля тези, на които не им се четат "гадости" и които предпочитат да не знаят за Тъмната страна на човеците, да не четат. Просто да подминат.

Бях на 16.

Те бяха големи, силни мъже.

Бях толкова малка, наивна и доверчива, че дори когато единият внезапно ме събори, до последния момент вярвах, че неволно се е спънал и е паднал върху мен… Че случайно е станало…

Тогава дори не знаех още думата за Това…

После съм губила съзнание - не знам дали от шока или от побоя… явно някакъв самозащитен клапан се е задействал. Може би в такива моменти все пак съществува някакъв ангел-хранител, който безмълвно се приближава и помага някак на жената да не полудее. Ужасът е толкова голям, че цялата се превръщаш в една голяма Болка и Страх… Не знам колко време е минало. Всичко е накъсано на парчета, някакви откъслечни видения, фрагменти и усещания… Глух удар, който някак странно отеква навътре в тялото, лепкавата кръв, потекла от носа ми… Огромната мъжка длан, запушваща устата ми, пръстите впити в шията ми, задушаването, чувството за паника и безсилие… тъпа болка… после остра болка… Мирисът на сперма, пот, кръв и повръщано… Тъмнината… И пак задушаване… И пак страх… Много, много…. кошмарно много страх… Парализиращ, вцепеняващ страх…

Нечовешки, животински страх...

И срам.

После… Тъмно. Паника, хаос. Не знам къде отивам. Реланиум. Искам да заспя, а не мога. Болка – навсякъде. Тече ми кръв, много кръв – от "там". И не спира. Майка ми плаче. После излиза от стаята и пак идва, за да ми каже, че баща ми също плаче. Бил се затворил в стаята, пушел и не искал да говори…

После… Пак майка ми. Води ме на гинеколог. Когато вижда тялото ми, лицето на гинеколога някак се сгърчва. Преглежда ме, като ме докосва едва-едва, сякаш съм от стъкло и всеки миг ще се разпадна на парчета. Всъщност вече съм се разпаднала. "Там" ме боли и ми тече още кръв. Лекарят вика майка ми, обръщат се с гръб в другия край на кабинета и нещо си говорят. Не чувам какво, но разбирам, че не трябва да знам. Замаяна съм, сетивата ми са като упоени. Явно продължава да действа онзи защитен клапан, който не ми позволява да си спомня… Всъщност всичко помня – но е като насън. Имам чувството, че умирам… или че вече съм умряла. Прибираме се вкъщи – у дома е тихо, тъмно и траурно. Сякаш наистина съм умряла…

После постепенно избледня. Дори повярвах, че вече не помня. Че го е нямало. Сякаш нещо хлопна, затвори се. Като изрязано с ножица. Не се е случвало, няма го. Край. Аз съм добре, добре, добре съм…

После пораснах… Бях красива и дългокоса. Знаех как да съблазнявам – не знам как се научих. Просто изведнъж забелязах, че се получава от само себе си. И почнах да го правя - мъжете за мен станаха плячка, жертва, която поглеждах, хипнотизирах – не знам как се получаваше, наистина. Години по-късно научих, че това било нормално за жените, жертви на насилие. Завличах мъжете някъде и ги чуках, разбира се. Не ги обичах. Не знам защо го правех. Сексът не ми харесваше, дори не изпитвах удоволствие. Харесваше ми усещането за власт. Играта на прелъстяване и изоставяне. За пълен контрол над мъжа. След това винаги ги изоставях – внезапно и безцеремонно… Обикновено ги изгонвах като мръсни котета. Исках да видя мъжа слаб, безпомощен и унизен. Не вярвам да са ме обичали. Просто ги беше страх – не знам от какво всъщност. Може би от тъмния ми поглед, от сексуалността, която струеше от всяка моя пора като отровен наркотик… Или от усещането за опасност… Без да се усетя бях усвоила ролята на вамп до съвършенство. На мъжете им харесваше да съм точно такава и ме отразяваха като огледало – не ми позволяваха да бъда друга. Бях като в затворен куб, чийто стени постоянно опипвах и не знаех как да изляза.

Минаха години докато осъзная, че си отмъщавах… Отмъщавах си за Тогава - на Онези мъже… В съзнанието ми случката беше изтрита, но душата ми я помнеше. И тялото ми помнеше. И искаше да отмъщава – подмолно, завоалирано, фино, но и свирепо… Ненаситно и неутолимо. Исках да си го върна. Исках да ги боли, исках този път Аз да доминирам…. Да контролирам. Аз да определя колко точно. А исках да е много… Поне сто пъти повече…

Всъщност мене не спираше да ме боли от това. Болката ми се смесваше с ожесточението ми и понякога си мислех, че все пак ми става добре. Обаче не ми ставаше – просто не знаех как да спра. През повечето време си въобразявах, че съм щастлива. Но не бях…

Така и не разбрах защо ми се случи Това. Не усетих и как аз самата се превърнах в насилник. Помните оня клип на "Ще избягам ли от теб", нали? Всеки е и насилник, и жертва. Жертвите са бъдещи насилници, а насилниците – бивши жертви. Нима насилието се предава по веригата – и как се излиза изобщо от този кръг?

После се влюбих. За първи път. Драматично, тежко, болезнено, изпепеляващо. Той също ме обичаше, но по някаква причина не можахме да сме заедно. Сякаш си платих за онова, което аз на свой ред бях причинила – този път със сърцето си. Но освен че ме нарани, Любовта ме и излекува. Той беше първият мъж, на когото разказах – за Онова. Стана случайно – той неволно направи нещо, което издърпа спомена и го просна пред мен. Аз пребледнях и блокирах – напълно загубих говор. Той разбра, че имам Тайна. Знаеше, че ако я чуе, ще го заболи. И аз знаех. Въпреки това хвана ръцете ми и каза, че няма да мръдне оттук, докато не му разкажа всичко. И аз му разказах. Тогава за пръв път се разплаках. И плаках ужасно много – сигурно няколко часа. С глас. Той ме сложи на коленете си и ме прегърна много силно. Не каза нищо – просто ме прегърна. И ме държа така през цялото време. Това беше най-здравата и магическа прегръдка в живота ми. Лековита прегръдка… Тогава нещо се стопи… Имах чувството, че цялата съм парче лед, което се топи… И плаче. Ужасно много плаче…

После спах много, много дълго…

Битката за душата ми ми отне още няколко години. Любовта изигра решаваща роля, но много ми помогна и психотерапията. Няма да лъжа, че е било лесно. Изобщо не беше. За всичко се плаща, а за спасението си платих с още много сълзи, депресии, моментни пропадания и опити за бягство, после връщане, самообвинения, агресия, срам, алкохол, безразборен секс, после пак срам, и после пак усилие и борба. Най-трудно си простих това, че тогава не направих нищо. Дори в полицията не отидох. От страх и срам…

А така ми се иска да ги бях застреляла в упор…

Всъщност вече не искам. Най-накрая съм свободна.

Сега съм на 33. Живея нормално, спокойно и хармонично. Имам красив дом, добра професия и купища приятели. Обичана съм – и аз обичам. Мъжете ме харесват, аз тях – също. Харесвам секса и нямам никакъв проблем с него. Е, с любовта имам малък, но то кой ли няма. Простила съм – и на тях, и на себе си. Кръгът е прекъснат и Онова е отдавна прочетена, изстрадана и затворена страница.

И въпреки това понякога сънувам Оня ден и Онези мъже… Онова най-скрито късче от Тъмната ми страна, за което никой не знае. Всъщност рядко напомня за себе си – и само насън…

Наистина съм добре…

Смисълът на тази изповед, е да ви разкажа за Ада – но и да ви кажа как се излиза от там. За "тези неща" трябва да се говори открито и с истинските думи – нищо, че е болезнено и грозно. Знам, че много жени ще се познаят в този текст. Знам също, че най-вероятно ще замълчат. И аз знам защо – и те знаят. Знам, че мъжете ще се почувстват зле – всеки по неговата си причина. Повечето ще реагират агресивно и ще ме нарекат с грозна дума – това е "упойката" за душата им - за да не ги боли. Някои обаче ще ме чуят, ще изтърпят да ги заболи мъничко - и ще се вгледат в жената до тях. Дори само на една жена да успея да помогна да се излекува (да, това е думата – излекува) и само на един мъж да я разбере – значи си е струвало да ви обезпокоя, разказвайки ви за Тъмното… 

 * * * * *

По-надолу ще се опитам да синтезирам и споделя с вас целия си натрупан опит и познание по темата във вид на конкретни съвети и препоръки.

Към жените:

1. Най-добре се пазете. Това е банален, но много полезен съвет. Знаете какво имам предвид – просто избягвайте да се разхождате сама по тъмно и внимавайте с кого оставате насаме.

2. Ако все пак се случи да ви нападнат и почувствате, че наистина нямате изход, най-добре не се съпротивлявайте. Ще ви бъде трудно, защото съпротивата е мигновен импулс, задействан от инстинкта ви за самосъхранение. Но мъжът е със сигурност по-силен от вас и ще направи това, което е решил. Този съвет вероятно звучи цинично, но в момента говорим за оцеляването ви – а когато става дума за оцеляване, много от познатите ни житейски правила спират да функционират. Всъщност от съпротивата, която ще окажете, в голяма степен зависи колко ще пострадате. А понякога буквално оживяването ви зависи от това. Ако се съпротивлявате, със сигурност ще ви изнасилят, но най-вероятно и ще ви (у)бият. Иначе – само ще ви изнасилят.

3. Ако вече се е случило и сте действали според горните инструкции, не се поддавайте на чувството за вина, което неизменно ще ви обземе. Повечето жени вярват, че ако не са се съпротивлявали достатъчно, ще бъдат заподозрени, че "сами са си го изпросили" или че това им е доставило тайно удоволствие. И обратно – битува схващането, че ожесточената съпротива в голяма степен оневинява жената и дори й придава героичен ореол. Това са нелепи митове, в които ви умолявам да не вярвате.

4. Опитайте се да проумеете смисъла на чувството за вина - това е начинът се отървете от него. Чувствате се виновни не защото наистина сте, а защото това е начин да възстановите усещането си за контрол над живота си. Така се справяте с вледеняващото чувство за паника и безсилие, което ви е заляло. Обратното би означавало да признаете, че светът е несигурно и опасно място и че от вас не зависи нищо. В някаква степен това е наистина така, но изнасилването е вид “злополука” – по същия начин както катастрофите и природните бедствия. И може да се случи на всяка жена. Нямате никаква, ама наистина никаква вина. Виновен е единствено този, който е сторил това с вас.

5. Последиците от това, което сте преживели, могат да бъдат невероятно разнообразни и едва ли бих могла да изброя всичките. А и вие най-вероятно ги знаете – поне повечето. Сред най-типичните са: повтарящи се кошмарни сънища, депресии, ниска самооценка, сексуални проблеми, страх от близост, страх от изоставяне и т.н. При някои жени с особено “силни характери” понякога може да не се появи нито един от тези видими симптоми, но да “избие” в “маскирани” – например психосоматични оплаквания, пасивно-агресивно поведение и прочие. Не знам дали това е проява на сила. Знам само, че който и от тези проблеми да се прояви при вас, се налага да вземете мерки. Не разчитайте да мине от само себе си.

6. Дали ще се излекувате от преживяното и ще заживеете нормално, изцяло зависи от вас. Трябва сама да го поискате с цялата си душа и да го решите. Никой друг не може да ви помогне, ако сами не сте взели това решение. Може да ви изглежда излишно да споменавам това, защото мислите, че се разбира от само себе си и че всяка такава жена иска да излезе от кошмара. В действителност обаче не е така – не всяка жена иска (виж следващата точка).

7. Внимавайте да не се вживеете в ролята на жертва и мъченица. Изкушението е голямо и се изисква много сила, себеосъзнатост и самоконтрол да не поддадете. Ролята на мъченица - както и всичко останало - носи както негативи, така и "ползи", макар и повечето жени да не го осъзнават. Сред най-обичайните “ползи” е да превърнете преживения кошмар в алиби, с което да оправдавате всеки житейски провал или в основание да манипулирате и тормозите мъжете.

8. Говорете за това. Думите имат свойството да обезсилват емоцията – и обратно, мълчанието я прави по-дълбока. Да изречете истинските думи е един от начините да заявите на света, че се отказвате от ролята на жертва. Жертвите по правило мълчат.

9. Все пак внимателно избирайте с кого да споделите това, особено ако все още не сте го превъзмогнали. Една неадекватна реакция от отсрещната страна би могла да задълбочи проблема. По същата причина не говорете за това в публични форуми като този, ако не сте наистина напълно убедена, че за вас това вече не е болезнена тема. Не всички ще ви разберат и може да чуете в отговор думи, които да ви накарат да се чувствате зле.

10. Ако имате връзка и наистина държите на партньора си, не му спестявайте тази истина, дори и ви изглежда, че това “няма значение” или че “не е негова работа”. Има значение и е и негова работа. Дори и да сте превъзмогнали напълно случката, тя е важно събитие от живота ви и той има право да я знае. Между другото споделянето на тази тайна и реакцията на мъжа могат да бъдат доста точен “барометър” за степента на близост помежду ви и да ви разкрият много за всеки от вас.

11. Ако партньорът ви реагира зле на тази “новина” – примерно стане студен, груб и започне да ви обвинява – не се колебайте да си отидете от него. Ако той ви изостави, не съжалявайте – такъв човек ви е направил услуга с това, че ви е отървал от себе си. И все пак не бързайте с извода, че “мъжете са такива”. Не всички са такива – просто сте имали лош късмет точно с този.

12. Някои жени отреагират преживяното насилие като след време се превръщат в хиперсексуални “мъжемелачки”. Впускат се в безразборни връзки, непрекъснато прелъстяват, изоставят и нараняват някого. Това е несъзнателен опит за отмъщение – начин жената да стане на свой ред “насилник” и така да възстанови някакво равновесие и справедливост. Ако забележите у себе си подобни “симптоми”, най-добре незабавно потърсете помощ Това е омагьосан кръг, от който се излиза трудно, но ви уверявам, че усилието си струва и е единственият начин да спасите душата си и да заживеете като здрав и нормален човек.

13. Възможно е да не срещнете разбиране и подкрепа от страна на семейството и най-близките си. Понякога за родителите болката надхвърля границата на поносимото и те не успяват да “смелят” такава новина. Затова могат да приемат зле подобно събитие – най-често като позор и срамен отпечатък върху семейството и рода. В резултат биха могли да реагират със срам (“Какво ще кажат съседите?!”), с обвинение (“Дъщеря ни е кучка”) или с пълно отричане (“Това не може да се случи в НАШЕТО семейство”). За родителите ви това е невероятно изпитание, така че не ги съдете строго. Опитайте се да ги разберете и не ги обвинявайте – просто толкова могат. Не че са прави – напротив, не са. Но едва ли тепърва ще ги промените. При тези обстоятелства безспорно пътят, който предстои да извървите, би бил доста по-труден, но не и невъзможен. Просто ще се наложи вие да бъдете по-мъдрите и по-силните. Подкрепата от партньора ви и/или професионалната помощ биха били особено спасителни и важни.

14. Не си поставяйте нереалистични цели – например да забравите случилото се. Абсолютно сигурно е, че няма да го забравите – това нито е възможно, нито пък е необходимо. Реалистична цел е да го превъзмогнете, приемете и да го интегрирате в живота си така, че да не ви пречи оттук нататък. И това е напълно постижимо.

15. Една от най-важните стъпки в излекуването ви, е да простите на насилника. Знам, че звучи чудовищно на пръв поглед, но от опит ви уверявам, че просто няма друг начин да постигнете истинско равновесие. Причините да го направите са не толкова хуманни, колкото прагматични. Омразата и давещата ярост, която изпитвате всеки път, когато се сетите за този изрод, са нещо, за което той вероятно дори не подозира (ако изобщо си спомня за вас). Но със сигурност са нещо, което ще скапе вашия живот. Може дори да ви разболее физически.

16. Не се колебайте да потърсите професионална помощ. В София има поне два специализирани центъра за помощ на жени, преживели насилие. За други градове в България – не знам. Тези центрове са наистина ефективни и могат да ви помогнат невероятно много.

17. Много жени се страхуват, че подобна случка ги “дамгосва” и завинаги ги инвалидизира, поне в някаква степен. Това не е вярно. Няма как да върнете времето и да изтриете “случката” – факт. Но имате свободата сами да изберете какво да правите оттук нататък. И вместо в болка, ужас и срам, можете да превърнете преживяното в извор на лечебна сила, мъдрост и любов. Единственото, което ще ви отличава от другите хора, е че ще знаете доста повече за Тъмната страна. И че тя може да бъде “осветявана” – и тогава спира да е толкова страшна.

Към мъжете:

1. Вероятността жената до вас да е била жертва на насилие е над 50 процента. Вероятността да ви го признае, е под 20 процента. Цифрите са приблизителни, но дават някаква представа за нещата.

2. Мит е вярването, че изнасилването се случва само на млади, хубави и “засукани” девойчета, които “сами си търсят белята”. Теоретично може да бъде изнасилена абсолютно всяка жена, включително майка ви, сестра ви, дъщеря ви и баба ви. Впрочем вие самият – също, макар и това да се случва наистина рядко.

3. Ако подозирате, че е възможно това да се е случило на ваша близка, най-добре я попитайте директно, но и много деликатно. Направете всичко възможно по интонацията и изражението ви тя да разбере, че сте готов да чуете и разберете всичко и че няма да я накарате да съжали, ако ви се довери.

4. Ако жената до вас реши да ви разкаже за преживения ужас, е възможно да се почувствате безпомощен и неадекватен и да се чудите как да реагирате. Най-доброто възможно нещо, е да я прегърнете – или да направите някакъв подобен жест на нежност и приемане. Думите, които ще кажете, не са толкова важни – най-важното е, тя да разбере, че сте на нейна страна.

5. Ако се окаже, че любимата ви е преживяла насилие, но го научите случайно и от трети източник, не бързайте да се гневите и да я обвинявате, че не ви е казала сама. Причината да не го направи най-вероятно е страхът да не я изоставите и отхвърлите. Този страх едва ли ви касае лично – почти всички жертви на насилие го имат и това е една от най-трудно преодолимите последици от подобно преживяване. Най-добре е да намерите начин деликатно да й покажете, че вече знаете и – най-важното – че това по никакъв начин не променя отношението ви към нея! Това ще й донесе невероятно облекчение и много ще ви сближи.

6. Повечето хора се чувстват зле от темата за насилието, защото инстинктивно се идентифицират или с жертвата или с насилника, а и двата варианта са еднакво неприемливи – това би означавало да се почувствате потенциално застрашени в първия случай или потенциално виновни във втория. Затова много мъже, за да се спасят от чувството за вина, реагират като виктимизират жената (вменяват й вина за това, че е станала жертва). Най-често срещаните митове са от типа “Сама си е виновна, кой я кара да носи къси поли/да се прибира по тъмно” и прочие в този дух. Ако си позволите да повярвате на подобни нелепи клишета, вие всъщност заставате на страната на насилника. За което наистина трябва да се чувствате виновни.

7. Насилието е тема, която не търпи неутралност. Затова колкото и да цените обективността и безпристрастните позиции, не е сега моментът да ги прилагате. Съчувствието към жертвата и гневът към насилника са единственате адекватни и нормални реакции. Разбира се, това правило е изцяло на езика на емоциите, но в случая друг език и така или иначе не е уместен.

8. Бъдете мили и състрадателни, но не се престаравайте и не преигравайте. Това, от което тя има най-силна нужда, е да се почувства разбрана, приета и обичана – но и равнопоставена. Прекаленото съчувствие и щадящо отношение не само, че не й помага, но още повече я “заковава” там, откъдето тя всъщност се опитва да излезе.

9. Много мъже в подобна ситуация силно се изкушават да заемат ролята на рицар-спасител на жената. В умерени дози това е дори красиво, но все пак внимавайте и не се вживявайте прекалено в тази роля. Крайната цел е тя отново да стане здрав, независим и самостоятелен човек, а прекаленото обгрижване и закрила не действат в тази посока.

10. Не се дръжте с нея като с болна, защото тя не е. Болен е този, който е направил това с нея, а не тя самата. Това, което й се е случило, е едно от най-зловещите възможни неща, но дали ще се превърне в съсипваща драма или просто горчив житейски опит зависи както от нея, така и от вас. Има жени, които превъзмогват преживяното и продължават живота си по напълно нормален, щастлив и пълноценен начин. Много вероятно е с вашата жена да стане тъкмо това.

11. Възможно е в резултат от преживяното тя да има сексуални проблеми или затруднения – невъзможност да прави определени неща, страхове, комплекси, липса на желание за секс, трудно стигане до оргазъм. Вероятността от това се засилва, ако насилието се е случило скоро или е било особено жестоко и травмиращо за нея. Темата е деликатна и изисква от вас много внимание, разбиране и нежност. Поощрявайте я да говори за това – да сподели как се чувства, от какво се страхува. Не приемайте тези неща лично, защото те не са насочени към вас. В никакъв случай не я насилвайте и форсирайте! Такива проблеми са винаги преодолими, но е нужно време и търпение. Психотерапията също може страхотно много да помогне.

12. Много мъже смятат връзката с жена, преживяла насилие, за минно поле, по което трябва да се стъпва бавно и внимателно, защото не се знае кога нещо ще ти гръмне изпод краката и защо. Заради това и предпочитат изобщо да избегнат такава връзка. В действителност само премълчаните неща се превръщат в истински мини - и колкото по-дълго се мълчи за тях, толкова по-разрушителни са избухванията на "мините". Ако вашето момиче получи навременна и адекватна помощ, ако има подкрепата на близките си и вашата обич, много вероятно е да се възстанови напълно.

13. Не допускайте "страшната тайна" да се настани като доминираща тема във взаимоотношенията ви и в повод да “стъпвате на пръсти” покрай жена ви (прочетете точка 7 от съветите към жените). Ако усетите, че вашето момиче зацикля в ролята на мъченица и твърде много се вкопчва в “ползите” от тази роля, не се колебайте да й го кажете - деликатно, но честно и твърдо. Ако тя все пак избере да остане в тази роля, сте в пълното си право да откажете да участвате в тази връзка. Обратното би означавало вие на свой ред да се превърнете в нейна жертва.

14. Ако партньорката ви е успяла напълно да превъзмогне случилото се, това най-вероятно няма по никакъв начин да повлияе върху сексуалното й поведение, навици и предпочитания. Мит е, че “такава” жена трябва да бъде “пазена” или пък обратно – че непременно ще я “избие” на садо-мазо удоволствия. Ако наистина го е преодоляла, няма никакъв смисъл да я третирате като “специален случай”. Можете само да се радвате, че имате до себе си здрава и жизнена жена.

15. Откритият разговор, изричането на истинските думи, приемането, разбирането, доверието, честността, волята за живот – това са доказани “противоотрови” срещу насилието и всичките му последици. Но най-могъщото лекарство си остава Любовта – казвам го без капка патос и преувеличение. Просто я обичайте.

Сексуалното насилие над жени е гадна, плашеща и подтискаща тема – затова е и тема-табу.

Повечето жертви на насилие не казват на никого за това, което им се е случило. Аз също не казах на никого – дори и на родителите ми не им хрумна да ме посъветват подобно нещо. Не разполагам с точна статистика, но процентът на жените, които съобщават в полицията, е ужасяващо нисък.

Това на свой ред оставя у насилниците усещането за безнаказаност. Те са наясно, че най-вероятно няма да бъдат преследвани за стореното. И изнасилват. Често го правят по много пъти, с много поредни жени…

И докато всички ние не се научим да говорим открито за това, жертвите ще продължават да мълчат, защото ще се страхуват от реакциите на нас, останалите. Ще се страхуват от обвинение, изоставяне, заклеймяване. Ще се страхуват да не ви притеснят, да не нарушат спокойствието ви, да не разрушат хубавата ви представа за тях. Дори аз в момента се страхувам от същото – от вас. Жертвите няма да казват на никого. Насилниците ще продължават да знаят това и ще продължават да правят каквото си искат. И кръгът ще се върти…

Затова цялата тази “гадна тема” ви засяга всички – без изключение.

И от абсолютно всеки от вас зависи този омагьосан кръг да се разкъса.

Защото чак когато критично голям брой хора проумеят механизмите на насилието, когато престанат да извръщат глава от темата и се научат да чуват и изричат спокойно и честно истинските думи – едва тогава жертвите ще се сдобият с онази защитена среда, в която да имат смелостта да разкажат. Тогава много по-често ще отиват в полицията. И много повече насилници ще бъдат залавяни и наказвани.

Не си правя никакви илюзии, че от един такъв текст светът ще се промени. Нито че ще го променя лично аз. Но след като знам всичко това, не можех да не ви го кажа…

Пък и все от някъде се започва…

април, 2004 г.
последна редакция: декември 2007